Факултетът по журналистика на Софийския университет е символ. Винаги е бил такъв, дори и с факта, че се помещава в първата университетска сграда в България. Не си падам по хронологични сравнения от типа "вчера - днес", но се налага. За мен това място завинаги ще остане един цветен спомен за тълпи от шумни, весели младежи, окрилени от знанието, любовта, радостта, перспективите, които животът им готви. Млади, интелигентни и красиви преподаватели, готови да разбият със знанията си всички закърнели теории, водещи своите възпитаници единствено към… свободата на мисълта.

За съжаление днес Журналистическият факултет отговаря на цялостното състояние, в което се намира Софийският университет - отчаяни студенти, безразлични преподаватели, липса на перспектива за реализация на завършващите кадри, 0% образователен процес, 0% наука. Един университет с многомилионни дългове и над 2000 студенти, които не са записали втория семестър на тази учебна година (между другото тази статистика упорито се крие).

Преподавателският състав на Факултета по журналистика е силно състарен. Онези млади и красиви хора от миналото са се превърнали в застаряващи даскали в предпенсионна възраст, предъвкващи тридесетгодишните си лекции, в които повечето теории са вече безнадеждно амортизирани. В най-добрия случай попревеждат от малкото езици, които знаят, нещичко и го пробутват като свое. Единствената им амбиция е да задържат мястото до пенсиониране и да не допуснат някой „младок“, защото е опасно да не ги измести. За професионалисти от практиката врата е плътно затворена – те са враг номер едно на застаряващите „титуляри“.

Студентите са абсолютно пасивни. Те не посещават лекциите, защото знаят, че няма какво ново да чуят и предпочитат да ходят на свободните лекции в други учебни заведения (дори на такива на собствените си преподаватели, ако случайно някой по-млад и напредничав е поканен да изнесе). Пред тях няма надежда за реализация, няма перспективи. Ученето във ФЖМК е въпрос единствено на някаква първоначална заблуда или на болна родителска амбиция, прераснала в досадно задължение, което те, разбира се не изпълняват.

А що се отнася до науката – „щатните преподаватели“ от Журналистическия факултет издават в Университетското издателство смешни трудове, нямащи нищо общо с практиката, които разбира се, никой не чете, но осигуряващи им възможност за растеж в званията. Тези изданийца са финансирани от мизерния бюджет на Факултета, стигащ единствено за конкретните „щатни учени“ – всички останали са аут, без значение качеството.

Та така, тъжно, толкова тъжно, че ако не беше такова щеше да е смешно.